Здравейте, приятели!
Изминалата 2017 година беше изпълнена с много препятствия, много научени уроци, много проблеми и същевременно и много поуки. Време, което беше изпълнено с много болка и яд, едновременно. Време, в което се сблъскахме с най-страшното - изгубихме нашия скъп приятел Илия. Прекрасен млад човек с мечти и желания, които не успя да постигне. Няма как да мине такава загуба без болка, а тя дори прерасна в яд? Ядът е заради социалната ни системата (ако въобще може да я наречем такава), която обрича на гибел хора с увреждания в институции – и извън тях, но там те са особено беззащитни - поради начина на предоставяне на здравословни услуги в тях. Това е дълга тема, която не е фокуса ни сега, но обещаваме да я повдигнем в най-скоро време.
Сега искаме да ви разкажем за малките постижения, които успяхме да реализираме с дейното участие на младите хора с увреждания, развитието на които е основен наш приоритет в дейността ни в Луковит. Накратко - Мария и Петя, въпреки препятствията и собствените бариери, записаха висше образование, Тошко започна работа (вече не по програма на социалнато министерство) и желае да излезе на квартира, София продължи образованието си, а всички обръщат повече внимание на здравето и начина си на хранене. И това е само част от постиженията, препятствията и научените неща.
Ето сега по-дългата история и през какво преминаха младежите от Защитеното жилище в гр. Луковит.
Една от най-големите промени, може би преживя Мария. Тя тръгна от работа в Комплекса за социални услуги и няколко месеца по-късно записа да учи социални дейности в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ в София. Може би за някои от вас това не е кой знае каква стъпка, защото по принцип това е нормално продължение на живота ни. Но за хора в институции в повечето случаи това е предизвикателство, защото рядко срещат подкрепа от държавата. Мария няма нужда от обгрижване, както е в институцията наречена Защитено жилище. Тя има нужда от асистент, който да и съдейства в нейните ежедневни ангажименти; от достъпен градски транспорт, с който да ходи до университета. Засега са добре нещата, защото някак се справя с тези неща, като само тя си знае как. Големият въпрос тук е какво става, когато до сега държавата е давала малко над 7000 лв. за теб в институцията и изведнъж искаш да учиш, но трябва да живееш въпреки системата, защото веднъж излезеш ли от институцията държавата спира това финансиране и на практика вече не подкрепя човека с увреждане. Въпреки тези препятствия Мария сега учи и се бори, за да води независим живот като нормалните хора.
Нейните стъпки бяха последвани от Петя, която също записа да учи в Нов български университет „Българистика“. В момента учи, въпреки че й е много трудно и е на кръстопът – да остане ли в Луковит и да учи дистанционно, защото тук е сигурна в бъдещето си, или да скочи в джунглата на големия град и да учи, но някак несигурна в бъдещето си. Отново проблемите, с които тя се сблъска са изброените по-горе, защото всички те са хора с увреждания. И държавата не знае как да ги подкрепя. Защото, ако знаеше, в момента Петя щеше да учи заедно с колегите си и да участва активно в лекциите, а не да стои затворена между 4-те стени на стаята си в повечето в време. Петя, знаем, че сега ще възрази и ще каже, че всеки има право на избор. Да, ще е права, но и държавата трябва да предоставя такъв. Въпреки ученето „въпреки системата“ ние сме сигурни, че от Петя може и ще излезе добър специалист, стига тя да повярва в себе си.
Някои от тях предпочетоха вместо да учат, да работят. В днешно време е трудно човек с увреждане да си намери работа. А какво остава за човек с увреждане от институция, който няма богат трудов стаж. Тодор успя - със собствени усилия (е, сложихме едно рамо при комуникацията с шефа му) да си намери работа и се опитва да е старателен в това, което прави, независимо от увреждането. Всеки човек - с или без увреждане - трябва да е еднакво конкурентноспособен на работното си място и да дава максимума от възможностите си.
В някои случаи системата – онази „социалната“ - толкова много забравя за хората с увреждания в институции, че ги „принуждава“ сега, когато са на 25 години да запишат да учат училище. Хубавото тук даже е, че е по собствено желание на София, защото тя усеща нуждата и необходимостта в днешно време да си образован, ако искаш да се развиваш. Тя осъзна тази нужда и в момента е в сесия като й пожелаваме успех. Заедно с това, София осъзна и необходимостта от задълбочаване на грижите за здравето и нуждата от редовни контролни прегледи. Но тук отново възникват няколко проблема свързани с подкрепата извън институцията, защото става трудно придвижването до болницата.
Ели, Магда, Веси, Мая – четири прекрасни дами, всяка, от която се опитва да намери свой собствен начин за развитие и научаване на нови неща, които до сега заради системата и обгрижването не знаеха. Учат се как да се грижат за личното си здраве, как да изграждат свои собствени вкусови навици и как да си готвят за себе си. С тях ни предстои още малко работа в насока за подкрепа на намиране на техните интереси и това, с което искат да се занимават и да развиват уменията си.
Реконструкцията на защитеното жилище е в своята последна фаза. Там всеки един от младежите ще има свое собствено домакинство, както всеки един от нас има, грижи се за него и го управлява. Предстои им да се научат какво е да имаш свое лично пространство, какво означава да се грижиш за личните си покупки, да заключваш вратата си и да не допускаш хора, които не си поканил. Именно това ни накара да направим тази промяна в условията на живот на младежите и се надяваме да видим коренна промяна в поведението им, когато влязат в новите си домове.
За да свършат не малко неща от своето ежедневие младежите имат нужда от подкрепа на личен асистент. Той е човека, който им съдейства с излизането извън жилището, защото не всички сгради в града са достъпни за хора с увреждания, помагат им с покупки, при готвене и други неща в ежедневието. Тъй като те нямаха такива хора, ние им предоставихме такава услуга и в момента младежите имат 4-ма асистенти и правят много от ежедневните си дейности с тяхна помощ и подкрепа. От тук нататък ни предстои работа с Министерство на труда и социалната политика и Агенция за социално подпомагане, с цел продължаване на тази услуга, която да се предоставя от държавата.
И не на последно място, следващите няколко месеца ни предстои много работа и битки с министерства и агенции за приемане на този модел за жилище за всички хора с увреждания в институции. Това ще даде възможност на всеки от тях да има свое място, в което да пребивава докато намери постоянното си жилище и своето призвание.