English

    Независим живот

    „Независим живот” означава хората с увреждания да имат същите възможности за избор и контрол в своето ежедневие, както хората без увреждания. На практика това предполага хората с увреждания да разполагат с: 

    • достъп до общата архитектурна среда;
    • достъп до общообразователната система;
    • достъп до общия пазар на труда;
    • достъп до информация;
    • достъп до процесите на изработване и вземане на политически решения, които имат отношение към тях.

    С други думи, „независимият живот” означава достъп до всички сфери на обществения живот. Преди всичко обаче "независим живот" означава възможности за реален избор и контрол. Не да "избираш" дали да приемеш или да откажеш единственото, което предлага държавата, а да имаш избор между различни алтернативи, между различни социални практики.

    За родителите на дете с увреждане това означава да могат да избират дали децата им да останат недотам образовани (вкъщи или в специално училище), или да учат заедно със съседчетата и приятелчетата си в кварталното училище – което обаче е достъпно и където детето им ще получава специализираната подкрепа, от която се нуждае. За зрелия човек с увреждане това означава да избира дали да бъде клиент, който поставя условия, или пациент без право на мнение за организацията на собствения си живот. Означава да избира дали да работи в обща среда и да си изкарва достойно прехраната, или да фигурира като "мъртва душа" в щатното разписание на специализираното предприятие. Да избира дали да ползва социални услуги, или да получава социални помощи. Да избира дали да го възприемат като гражданин с равни права и отговорности, или като просяк за милостта на държавата.

    Повече информация за философията на независимия живот можете да намерите на следните интернет адреси:

    Социален модел на увреждането

    Социалният модел на увреждането е основен инструмент за социално-политическа критика по отношение на житейската ситуация на хората с увреждания. За да изпълнява тази критическа функция, социалният модел обикновено се противопоставя на т. нар. „медицински модел” на увреждането. Двата модела представят два коренно различни начина за осмисляне и действие в сферата на уврежданията.

    Според социалния модел:

    • Увреждането е различие като културата и пола.
    • Проблемите, свързани с уврежданията, се коренят в недостъпната физическа и социална среда.
    • Решението на проблема е да се променят средата и обществото (като бъдат направени по-достъпни), а не да се променя човекът.

    Според медицинския модел:

    • Увреждането е аномалия, нещо нежелано и ненормално.
    • Увреждането е индивидуален проблем.
    • Решението на проблема е да се излекува увреждането.
    • Само професионалистите (лекари, психолози, рехабилитатори и т. н.) могат да помогнат на хората с увреждания.

    Разглеждайки социалния модел като инструмент за социално-политическа критика, Колин Барнс – един от идейните лидери в сферата на уврежданията – отбелязва, че социалният модел на увреждането е преди всичко фокус върху бариерите в средата и обществото, които изключват хората с увреждания от обществения живот. Той прави ясно разграничение между недъг и увреждане; първото се отнася до биологичните характеристики на тялото и ума, докато второто означава невъзможността на обществото да отговори на потребностите на хората с увреждания (Barnes, 1996).

    Тук трябва да подчертаем, че когато говорим за „медицински модел”, не реферираме пряко към медицинската професия – в този смисъл, един търговец или един психолог например може да прилага медицинския модел със същия ефект и последователност, както и едни лекар. Освен това когато казваме, че нашите действия трябва да се основават на „социалния модел на уврежданията”, ние не критикуваме предоставянето на медицински услуги за хората с увреждания, а определени социални отношения, които поддържат потисничеството и дискриминацията. 

    Накратко, опозицията между социален и медицински модел е ценен инструмент, който дава възможност на хората с увреждания и техните организации да бъдат критични, като:

    • разпознават практиките, които ги дискриминират на основа увреждане и нарушават техните човешки права;
    • обясняват и описват преживяванията си на потиснати и онеправдани граждани като породени от нарушаване на човешките права;
    • предлагат системни решения за промяна на такива дискриминационни / потиснически практики;
    • легитимират своите искания за промяна и решенията, които предлагат;
    • придобиват идентичност, която прави действията им съгласувани и устойчиви.

    Повече информация: